Поканена луна

Прозорец отворих, поканих Луната,
да споделя какво тежи ми на душата.
“Ти, като гледаш света все от високо
и си царица на звезди, небе широко,
дали за лек чудотворен не си чула,
за биле дето болки всички лекува?

”Натъжи се Луната, после ми продума
бавно изричаше тя всяка своя дума:
„Душата, мила, най-трудно се лекува.
Що нарани те? Да не би сън да сънува?
Дали дом си нямаш или хляб е малко?
Ако на деня не се усмихнеш, ще е жалко…”

„Всичко си имам и хляб и имот дори,
но буди ме мисъл една още в зори.
Искам обич да имам, голяма любов
някой за мен на всичко да бъде готов.
Всяка минутка той за мене да живее
за красота и добрина искам да копнее.

”Тогава Луната със светлина ме обгърна,
а това що рече, живот за миг ми върна:
„В ранни доби на равни поляни отиди
от цвете първите капчици роса вземи.
На птичите песни и въздуха се наслади
в прегръдката на сладък сън се отпусни".

Мълчаливо прозореца аз затворих
както Луната ми рече, така и сторих.
На красивата поляна в зори се озовах
в сън потопена, чудо невиждано видях.
Юнак напет, снажен до мен се приближи
и прошепна: Подай ръка и вече не тъжи.