Детството като хвърчило отлетя,
понесено от палавият вятър.
Тогава бяха нещата по-различни
изглеждаха винаги много лесни
бяха дните наши по-красиви,
а и песните на птиците чудесни.
Имаше "Мелодия на годината
"имаше и "Златния Орфей"
и хора, които в миг на среща
усмихнати казваха "Здравей".
Какво е плейстейшън не знаехме
нито интернет или пък DVD,
о свободни, волни тичахме
и други бяха нашите игри.
Играехме на народна топка,
и бяхме стражари и апаши,
сред природата на разходка
звездите в небето бяха наши.
В облаците бели, с въображение
виждахме кораб, змей или кокошка,
сега "ослепели", лошо настроение
сме закачили на ревера като брошка.
Ако света е дна голяма сцена,
то живота се превръща в театър.
Времето минава много бързо
сняг вали в косите ни дори
и се събуждам все по-често
от размисли в ранни зори.
Отново като дете очаквам
всеки нов ден с нетърпение,
но дали в очите ми го има
онова - голямото вълнение?
Сложен ли е животът ни или
ние сами такъв си го правим,
на какво да повярваме и как
да решим какво да правим?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар